Презентация означава в най-общия случай представяне. Терминът произхожда от английския глагол present - представям, и през последните години навлезе широко в сферата на образованието и бизнеса. В повечето случаи презентацията се извършва пред по-малък брой хора (до 10 слушатели). Компютърната презентация е средство за лесно и удобно представяне на информация в различен формат пред аудитория. Различните видове софтуер за изготвяне на презентации имат възможност да се съчетава контрастиращ текст с мултимедийни средства (изображения, звук и най-вече видеоклипове), което в крайна сметка прави съдържанието интересно и разбираемо за слушателите. Използването на компютърни презентации спомага изключително много за прихващане и задържане на вниманието на публиката, тъй като така се ангажира не само слухът им, а и техният поглед.
Съществуват два вида компютърни презентации – такива, които са базирани на класическите слайдове и такива, които са базирани на съвременните мрежови технологии. Базираните на слайдове презентации представляват поредица от свързани страници (слайдове), които се съхраняват в общ файл. Слайдовете нямат ограничен брой, всеки автор на изложението си преценява колко слайда са му необходими. В процеса на работа те могат да се намалят, да се изтриват стари, да се добавят нови, а също така и да си сменят местата. Един от най-известните софтуерни приложения за създаване на тези презентации е PowerPoint на компанията Microsoft. Слайдовете почти винаги не са обикновени страници с текст, те са нещо доста по-заинтригуващо и именно поради това компютърните презенации бързо изместиха разказването на съдържание пред черна дъска като в прогимназия. Съчетаването на различни обекти, придружено с подходящи цветове и ефекти в тях привлича вниманието на публиката. Към компютърните презентации може да се добавят и доста допълнителни обекти - изображения, снимки, диаграми, таблици, звук, видеоклипове и анимации, заглавия и подзаглавия и доста други. Обектите могат да имат различна големина и форма, да се направят триизмерни, да се появяват и изчезват по различно време, да бъдат съпровождани от звукови ефекти и т.н. Също така те могат да служат и като връзка с друг слайд или да стартират определена програма, когато се натиснат или курсорът на мишката застане върху тях. Големият набор от инструменти за създаване на ефекти и лесното им използване се предпочитат от много хора за създаване на тяхната презентация.
Когато се използват презентации, базирани на слайдове, публиката е съсредоточена да мисли по нормалния начин. Така донякъде се загубва представата за цялостната картина, за която се изнася презентацията. С помощта на облачно базираните презентации този проблем може да бъде решен. Техните способности за приближаване и отдалечаване на екрана ги правят много удобни за представяне на цялостната картина и на отделните малки идеи. Този вид презентации използват виртуално табло, върху което се поставят по-малки платна с елементи върху тях. Малките платна могат да имат фон или да са прозрачни. Върху тях могат да се разполагат всички елементи от базираните на слайдове технологии. При облачно базираните презентации платната могат да се завъртят наобратно, да се намират под други платна и чрез приближаване да се показват. Така се набляга на малките детайли от цялостната картина. Платната могат да са разположени върху стените на някаква триизмерна фигура или според въображението на автора. Облачно базираните презентации притежават възможността да се добавят и споделят навсякъде в глобалната световна информационна мрежа - Интернет. В тях може да се вграждат изображения и видеоклипове от всякакви уеб - страници в мрежата. Те могат да се съхраняват както на компютъра (върху локален хост), така и в облачното пространство. Този вид презентации разчупват схващанията на традиционните класически презентации и ги извисяват на ново ниво.
За най-ефективно презентиране е препоръчително използването на проектор. Това представлява устройство, което получава видео сигнал и прожектира съответното изображение на екран посредством обектив, използвайки много ярка светлина. По-новите модели могат и да коригират криви, размазване и други несъответствия. Обикновено разделителните способности на модерните прожектори са SVGA (800 x 600 пиксела), XGA (1024 x 768 пиксела), 720p (1280 x 720 пиксела) и 1080p (1920 x 1080 пиксела). Цената на подобно устройство се определя не само от разделителната способност, но също и от капацитета на излъчване на светлина. Проектор с по-високо излъчване на светлина (чиите интензитет се измерва в лумени) изисква по-голям прожекционен екран. Текстът на всяка една страница на презентацията трябва да бъде четлив (най-малко 24 pt), с шрифт без извивки и цвят, който изпъква на фона на слайда. Разстоянието между редовете е препоръчително да бъде поне 1.5. Изберете подходящо съчетание на линиите, формите и текстурите (избягвайте съчетаване на жълто-зелено, оранжево-червено, синьо-зелено). Старайте се да създадете усещане за цялостност. Слайдовете трябва да имат единен стил на оформление и е препоръчително всеки от тях да има подзаглавие. На един слайд трябва да се представя една идея от презентацията. При създаването и подготовката на презентацията следва да се има предвид каква е целевата група на изложението - дали слушателите са специалисти в областта, или не, от какво е предизвикан интересът им към поднесената информация, какво е тяхното цялостно отношение към темата и дали могат да се справят със съдържанието. Още при първоначалната подготовка на презентацията следва да се определи каква е основната цел, което трябва да се постигне чрез нея и какво слушателите биха искали (а и биха могли) да научат.
Презентацията е най-добре да има следната структура: увод (10 – 15% от времето) – тук се отправя приветствие към слушателите и лекторът представя сам себе си. Обявява се целта на презентацията, колко дълга ще бъде и какъв ще е форматът ѝ. Уведомяват се слушателите че е възможно да се задават въпроси. Истинската цел на увода обаче е да създаде интерес сред аудиторията и да се привлече внимание. Изложението (същинска част) включва около 75% от времето и в него се представят факти и документация. Предлагат се примери за по-добро разбиране от страна на слушателите и аргументи, за да бъде презентацията убедителна. Последно е заключението - то обхваща около 10 – 15% от времето и включва обобщение на най-важните моменти в 4 или 5 изречения. Добра идея е да се разкаже нещо кратко, което не се забравя лесно. Не е добре да се чете от слайдовете (може да се използват малки картончета с бележки). Не се навлиза в прекалено много детайли - добрите презентации са кратки и ясни, които акцентират върху същността на проблема и ангажират вниманието на аудиторията; при по-дълго време на изложението слушателите започват да се разсейват. Един академичен час е с дължина 45 минути, което е може би оптималното време за изнасяне на дълга презентация или лекция, макар че понякога лекциите продължават и по два академични часа или 90 минути.
Д-р Венцеслав Ралев изнася презентация в Сеул (Южна Корея) на тема оро - антрални фистули
Д-р Йонг - Ку Хоо по време на презентация за влиянието на зъбните протези върху темпоромандибуларната става
Д-р Евелина Маркова - Ралева по време на своята първа презентация - пулс около 220 удара в минута. В долния десен ъгъл се вижда главата на д-р Иван Начков. За много хора говоренето пред публика и изнасянето на презентации са изключително голямо професионално предизвикателство и д-р Ралева определено е такъв човек. Според Националния Институт по психично здраве в САЩ над 70 % от всички хора изпитват по-малка или по-голяма степен на тревожност, когато трябва да говорят пред публика. При останалите 30 % страхът е присъствал на някои по-ранни етапи от професионалното им развитие и е бил преодолян. Изключително рядко се срещат индивиди, които никога не са изпитвали притеснения от публичните презентации. Почти всеки, който някога е говорил пред по-голям брой хора, си припомня за внезапния ужас, който обзема говорещия в момента, в който той или тя се изправи пред аудиторията. Изживяването понякога се нарича сценична треска и не би било толкова неприятно вко се проявяваше само като вътрешен страх или натрапчива мисъл, които да успеем да прикрием от другите. В много случаи страхът се проявява под формата на отчетлива и добре позната физическа реакция на задъхване, изчервяване, заекване и треперене, както и внезапно изгубване на мисълта - все крайно нежелани прояви на сценичната треска. Всичко това ни сполита ненадейно и се оказва че тази остра реакция не е някаква наша лична недостатъчност, неспособност или самосаботаж, както сме склонни да мислим. Това има дълбоки, универсални и много любопитни праисторически корени. С годините и с натрупването на повече житейски опит много от нас успяват да преодолеят този на пръв поглед ирационален и безпричинен ужас, както и физическите му проявления. Много от нас дори успяват да се превърнат в брилянтни оратори, владеещи публиката и способни да предизвикат нейните реакции. Но споменът от страха остава дълбоко жив. А екстремната му форма е дотолкова разпространена, че си има специфично название - глософобия, от старогръцки глоса (език) и фобос - страх или ужас. Отличава се с необичаен, прекомерен и примитивен страх от говорене пред аудитория, който е съпроводен от силна биохимична реакция.
Все още липсва научен консенсус за произхода на фобиите, но едно възможно обяснение ни отвежда към еволюционната теория на Дарвин. Според нея организмите, които не могат да се адаптират към изискванията на околната среда, не успяват да предадат гените си на следващите поколения и в резултат отпадат от еволюционната надпревара. Адаптивното поведение е ключов фактор за оцеляването. Също така според тази теория страхът спада към неприятните емоции, които обаче са ни необходими, за да ни мотивират да избягваме физически наранявания, заплахи от околната среда или хищници, включително нежелани чувства в социални ситуации като неудобство, вина или срам.
Нашите предци, които са изпитвали страх като реакция към опасни животни или болни членове от семейството, са имали по-голяма вероятност да оцелят в сравнение с тези, които не са го правили. Преживяването на страха е възпирало човека да влезе в контакт с потенциалната опасност. Както е казал английският хуморист Тери Пратчет, при появата на тигър не е оцелял този първобитен човек, който е казал "Пис, пис, котенце" или "Какъв прекрасен звяр!" - оцелял е този, който благоразумно е избягал. В този смисъл страхът се явява като полезна емоция - оцеляването на хората е зависело от способността им да изпитват страх, а и освен това да разчитат появата му правилно. Или, както е казал друг англичанин, Уинстън Чърчил, сърце има не този, който не знае какво е страх; сърце има този, който знае какво е страх, но надмогва страха.
За да не се случват грешки, еволюцията се е погрижила страхът да бъде съпроводен от отчетлива биохимична реакция на организма. При първичните симптоми на опасност се активира амигдалата, която изпраща сигнали към нервната система да задейства реакцията на страх - освобождават се хормоните на стреса кортизол и адреналин, кръвното налягане и пулсът се повишават, а дишането зачестява. Дори кръвообръщението се променя - кръвта започва да тече от сърцето към крайниците, за да улесни бягането или нанасянето на удари, за да ни помогне или да се бием, или да избягаме.
За да подпомогне нашето колективно адаптивно поведение, еволюцията е обособила някои основни опасности и силната негативна реакция към тях във фобии и ги е закодирала в нашето ДНК, което ние услужливо предаваме от поколение на поколение от пещерните хора насам - страх от височини, страх от змии, страх от непознати и т.н. С други думи, въпреки невероятния напредък на нашите когнитивни способности, а от там на науката и технологиите, в нашите съвременни глави е заключен един примитивен мозък, който се е развил през каменнната ера и в определени аспекти не е помръднал напред в развитието си от тогава досега. И точно тук идва моментът на осъзнаването - много от схемите на нашия съвременен ум не само не само не са предназначени да решават ежедневните проблеми на модерния човек. Те всъщност откровено му пречат, какъвто е случаят с публичното говорене, защото са възникнали с цел да опазват живота на нашите предци - ловците събирачи.
От гледна точка на психологията много поведенчески модели могат да се обяснят с праисторически мозък, заключен в тялото на човек от XXI век - все пак видът homo sapiens е възникнал преди около един милион години, а модерното общество с голяма условност може да се определи на възраст около 3000 години. Различни биологични, а и психологически особености, които са формирани за толкова дълъг период от време, продължават да са валидни на практика и не е толкова лесно да се заличат само за 100 поколения - смята се че за около 30 години се осъществява смяната на поколенията. Оказва се че глософобията може да бъде отнесена към два атавистични страха, които се предават на човешкия вид по наследство. Това са страхът от социалнив остракизъм и страха от хищническите очи, или невидимата опасност, която ни дебне от засада. Социален остракозъм означава изолация на човека, изгонване от племето, което през праисторическата епоха е били равносилно на стопроцентова смърт. Двата страха имат общ корен - непосредственото съжителство на първобитните хора с големите хищници и противоборството с тях. Можели сме да победим хищниците само с помощта на другите, когато сме били в група - нашата основна защита и сила, а също и чрез ранното предупреждение за опасност - когато сме усещали инстинктивно върху нас невидимите очи на хищника. По този начин когато се качим на сцена, заслепени от светлината на прожекторите, ние едновременно се чувстваме уязвими и от двете опасности. Всеки, който изнася презентация, чувства невидимите очи на публиката, която иска да ни разкъса или най-малкото да ни съди неодобрително, за да ни изпрати в социална изолация. Излагаме всичко на риск - нашия статус, успехите и постиженията ни и умението ни да правим добро впечатление. Затова сигналът, който се задейства в нашия древен мозък, е сигнал за смрътна опасност. Точно тук можем да открием причините за необяснимото чувство за тревожност, което ни спохожда - нарича се още сценична треска.
Разбира се, има вариации от човек до човек по отношение на степента на това усещане. Предполага се че вариациите се дължат на двете основни предпоставки, определящи характера на човека - вродените (nature), като например темпераментът, който носим по рождение, и придобитите (nurture), които получаваме от културата, в която сме израстнали. Ако човек по рождение е с екстровертен нрав, то създаването на социални връзки и стремежът към общуване при него се явяват като естествен порив в сравнение с хората с интровертен темперамент, за които общуването може да представлява сериозно предизвикателство. За по-борбените и енергични хора заплахата "хищник" вероятно изглежда по-преодолима в сравнение с по-плахите и по-обрани откъм енергия хора. В случай че някой индивид е израстнал в среда, в която влизането в битка и поемането на риск е било насърчавано като желана черта, то той е логично да бъде по-уверен отколкото някой, на когото от малък му е втълпявано да си знае мястото.
Винаги е полезно да знаем произхода на страха. Когато знаем произхода на тревогата, която ни връхлита, ще можем по-добре да я регулираме и насочваме, като едновременно с това намаляваме неприятното чувство и увеличаваме шансовете си за успешна развръзка. Когато страхът се появи, пред нас има три възможности. Първоначално инстинктът ни подтиква да избягаме, да слезем от сцената - нещо, което е крайно нежелателно, тъй като вече сме поели ангажимента да говорим пред публика. Затова при липса на увереност ние прибягваме до втората защитна възможност - да се вцепеним (freeze) докато опасността отмине. Най-често ние все пак успяваме да съберем самообладание и да изнесем презентация. Но когато сме в състояние на ступор, това никак не изглежда убедително - опитваме се да се снишим на сцената, гласът ни е нестабилен, мисълта не тече гладко, забравяме какво искаме да кажем и избягваме визуален контакт с публиката. Водени сме от мисълта всичко това да приключи колкото е възможно по-скоро и отново да сме свободни. Каквито и усилия да полагаме и колкото и да работим над себе си, ако не успеем да се предпазим от състоянието на ступор, нашите презентации ще си останат винаги неубедителни.
Много мотивационни консултанти съветват да се научим да превръщаме чувството на тревожност в екзалтация от предстоящото предизвикателство - подобно на много спортисти, при които също има сценична треска. Възможно е човек да се тренира целенасочено да влиза в битка с ясното намерение да излезе от нея като победител. Според американския писател Марк Твен смелостта е съпротива срещу страха, овладяване на страха, а не пълната липса на страх. При подходящата психологическа нагласа стремежът към бягство може да бъде заменен с вълнение от предстоящата среща - from fight to flight. За това помагат дълбокото дишане, правилната позиция на тялото и менталната визуализация. Когато заемем централно място на сцената, в изправена стойка и с разкрач към публиката, ние подсказваме на тялото си че влизаме в бой. А когато сме правилно изправени, отваряме диафрагмата, което автоматично способства за по-добрата вентилация и дава сила и увереност на гласа. Три дълбоки вдишвания и произнасянето наум на думите "Моментът настъпи, аз съм готов и сега предстои най-вълнуващата част" са в състояние да преобърнат нашата нагласа на 180 градуса - от тревожност в увереност.
Разбира се, трябва да се справим и с натрапчивото чувство от дебнещите невидими очи на хищника, като открием приятелско лице сред публиката и установим контакт очи в очи с него. Това за секунди трансформира говоренето ни пред тълпа от недоброжелателни непознати в беседа с приятен слушател и рязко понижава чувството ни за тревожност.
Ако ще влизаме в битка, е добре да привлечем вниманието на противника ни - в случая публиката. Нищо не работи по-безотказно от това да разсмеем хората с добра шега. Разбира се, едва ли ще ни хрумне нещо много сполучливо на място, а ко решим да импровизираме. Затова е добре да измислим шега, с която да разчупим леда, поне няколко дни предварително, като най-добре да я репетираме и изпробваме пред кръга ни от приятели, за да се убедим че наистина има силата да разсмива. По принцип колкото повече репетираме нашето слово, толкова повече ще намалим напрежението от това да се мъчим да си спомним какво искахме да кажем в следващия момент.
За да владеем публиката до край, е необходимо да задържим нейния интерес. Нужни са ни любопитни факти и истории, които да резонират с нашата аудитория. Препоръчително е да потърсим такива в Интернет и да измислим как да ги вплетем удачно между основните тези на презентацията ни, за да успеем да натиснем правилните бутони в съзнанието на слушателите, с които да предизвикаме желаната емоционална реакция. Ако в края на изложението хората не са равнодушни към това, което казваме, нашата беседа ще е успешна, а ние ще сме постигнали основната ни атавистична цел - да сме приети от групата позитивно.
За съжаление не съществува магическа пръчка, която да ни превърне в блестящи оратори и да изкорени чувството ни за страх от говорене пред голяма група. Съществуват обаче начини това да се случи много по-лесно, като променим нашата ментална нагласа. С подходящи автосугестии и с достатъчно постоянство е възможно атавистичният страх да се превърне във вълнение от предстоящата среща с публиката.
Снимка на всички участници в семинара след изнасянето на презентациите им
Д-р Венцеслав Ралев по време на постерна презентация на конгрес в Солун (Гърция) през 2010 година
